Има концерти, на които отиваш да послушаш музика, и концерти, на които отиваш да оцелееш. Снощният на The Prodigy във Vidas Art Arena беше категорично от втория тип — и точно затова хиляди софиянци и фенове от цялата страна се стекоха в Борисовата градина с усещането, че отиват не на шоу, а на ритуал.
Историята се пише отдавна. Първият (и до вчера единствен) концерт на британците в София беше през август 1999-а - легенда, обвита в анекдоти за забавяне заради изтървана НАТО ракета над Горна баня, а всъщност заради неплатен хонорар на организатора. Оттогава групата се отби у нас още няколко пъти , но последно феновете ѝ ги слушаха на живо преди цяло десетилетие. Затова снощи на дългата опашката за мърч се редяха хора, запознали се с групата през 90-те, и съвсем млади фенове, за които това беше първа среща на живо с "боговете на биг бийта".
Още преди залез слънце пространството около сцената вече беше пълно. Родното дръмендбейс дуо High Roll свърши работата по подгряването отлично - приятен, стегнат сет, докато небето потъмняваше и двата огромни лазера на сцената сякаш чакаха специален сигнал.
Той дойде малко преди 21:30 ч. С първите тактове на "Omen" тълпата се превърна в едно тяло - дишащо, скачащо, пулсиращо в общ ритъм. Лиъм Хаулет застана зад пулта като диригент на контролиран хаос, а Максим Риалити пое ролята на връзка между сцената и хилядите гърла отдолу - обикаляше, крещеше, дирижираше скока на публиката като невидими конци. "Къде са моите български воини?", питаше той многократно, а всеки път отговорът идваше като стена от звук.
Сетлистът не остави пространство за дъх. "Voodoo People", "Poison", "Warrior's Dance", "Light Up the Sky" - парче след парче, без паузи, без сантименти, само масивен бас, лазери и ритъм секция, която буквално разтърсваше терена. А после дойде моментът, който накара и най-веселата част от тълпата да замълчи за малко: интрото на "Firestarter". На екраните зад групата се очерта силуетът на Кийт Флинт и част от неговия неповторим сценичен танц, докато Максим стоеше неподвижен и мълчалив - почит към отишлия си твърде рано съратник, без излишни думи, само с музика и образ.
Оттам концертът продължи да набира скорост: "Invaders Must Die", "No Good (Start the Dance)", "Get Your Fight On", "Their Law" и неизбежната "Smack My Bitch Up" - химн, който десетилетия по-късно продължава да звучи също толкова безкомпромисно, колкото в деня на издаването си. Бисът удари с "Breathe", последвана от "Take Me to the Hospital", "We Live Forever" и "Out of Space", а групата затвори вечерта с "The Big Gundown" - финал, оставил публиката без сили и без глас.
Осемдесетте минути минаха с онази измамна бързина, характерна за най-добрите концерти - когато времето спира да съществува, защото цялото ти внимание е събрано в едно място. Огромните LED екрани, безкомпромисното светлинно шоу и звук, който се усещаше физически, а не само се чуваше, превърнаха Vidas Art Arena в нещо повече от концертна площадка - за близо час и половина тя беше епицентър, около който се въртеше цяла София.
Без Кийт Флинт — да, вечерта имаше сянка на липса. Но тя не отне нищо от енергията на момента, а по-скоро му придаде допълнителна тежест. The Prodigy показаха снощи защо над три десетилетия на сцената не са ги смирили или опитомили. Дошли по покана на "Fest Team", те си тръгнаха, оставяйки хиляди хора без глас, с омекнали крака, но с ясното усещане, че са присъствали на нещо, което не се повтаря лесно.
Сетлист: Omen / Voodoo People / Poison / Warrior's Dance / Light Up the Sky / Claustrophobic Sting → Firestarter / Invaders Must Die / No Good (Start the Dance) → Break & Enter / Roadblox / Get Your Fight On / Their Law / Smack My Bitch Up
Бис: Breathe / Take Me to the Hospital / We Live Forever / Out of Space
Бис 2: The Big Gundown
